разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.07.2007 22:27 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 483 Коментари: 0 Гласове:

17.07.2004 00:42 часа „Правих азани и медитирах. Все по-рядко, все по-кратко, но днес направих всичко, както трябваше да се направи. Напрежението в гръбначния стълб е изчезнало; в главата – не. Дните минават. Страниците се множат, но историята, която разказвам още има само скелет, без плът и силует. И може би тук е мястото, на което бих могла да сложа малко плът. Ще продължа като представя Паола, или по-скоро Поли. Поли… Май вече 10 години станаха, откакто се знаем. Едва ли сме се срещали повече от 10 пъти, но това няма значение, защото тя е част от моя живот… В едно далечно лято, в Русе, Филип я доведе у дома. Бяха мръсни, до кръв загорели от слънцето, с изрусели коси и очи, които като фарове светеха върху спечените им от умора лица. Затръшнаха на входната тераса саковете си, изхлузиха одрипавелите си маратонки и се стовариха върху креслата в чистичкия хол на майка ми. Тя беше толкова изумена, че почти нищо не каза. Всяко лято, вече пет години, малкият ми братовчед преминаваше по цялото българско протежение на Дунав с лодка... Най-хубавите, най-чаканите, възторжени дни от лятото... ТИД-а... Регатата е международна, в нея участват хора от всички възрасти, но кой знае защо, ние все се тревожехме от факта, че Фил пътува с каяк и палатка, че се бори с вятър, дъжд, вълни и слънце... Не беше сам, с пет-шест момчета, негови съученици и приятели, всяко лято акостираха на русенския бряг и ни гостуваха, преди да продължат по пътя към Силистра... Идваха – шумни и мръсни, усмихнати, обветрени – като пирати или пътешественици... обядваха и тръгваха нанякъде – навярно да превземат чуждия град. И Филип, гальовно сгушил се в прегръдките ни, отново се изтръгваше и хукваше с тях... През онази година, шестата, всичко беше различно. Вместо шумната банда, при нас дойде Поли – една изтръгната от водата русалка. Усмивката й беше толкова широка, че почти нищо друго не се виждаше от лицето. Останаха у дома целия ден – за никъде не бързаха, нищо не искаха – само да се гледат в очите. Държаха ръцете си и понякога забравяха да говорят, а друг път ни заливаха с весели случки от съвместното плаване. На сутринта се измъкнаха от чаршафите, нахлузиха старите рязани дънки, щастливо похапнаха на закуска и си тръгнаха. Двамата с Фил бяха състуденти в Университета за национално и световно стопанство. И щяха да живеят заедно цели три години в софийския ни дом. Поли и Филип още са заедно, вече са съвсем самостоятелни. Завършиха успешно. Не, завършиха блестящо. Работят неуморно, печелят добре и са от онези тъй рядко срещани инициативни, умни, образовани, английскоговорящи младежи, които не бягат като плъхове от потъващия кораб на България, а някак се опитват да оцеляват тук и дават шанс на обществото да се излекува. Та, с Поли, която за мен си остава момичето с най-голямата усмивка, се уговорихме да се видим на кафе и торта в събота и да обсъдим финансите на Ники и Вероника.” 08:10 часа Събота. Толкова е рано още. Слънцето кротко свети над дърветата, скрили с короните си реката и над поляната, по която се гонят кварталните кучета, опитвайки се до подушат домашните любимци, излезли на разходка из територията им. Някъде в дъното на хоризонта, под Витоша, още се стели лека мъгла и прави зеленото да изглежда гълъбово. Аромат на кафе се носи отнякъде и напомня на Ели, че все още не е изпила своето. Поема дълбока сладкия въздух, още хладен от нощта и се прибира, затваря балконската врата. 08:21 часа Горещият душ е отнесъл лепкавия мрак на нощта. Капките вода, полепнали по кожата са изсушени... Косата блести като корона на морска кралица, с втъкани водни перли във всеки кичур. Компютърът тихо шуми. „Тази сутрин се почувствах почти окрилена. Скоро ще се срещна с Паола и Филип. Толкова отдавна не сме се виждали, та чак не помня точно от кога. Icq-то е хубава връзка; размяната на файлове със снимки и информация – също, но все пак… все още не сме се превърнали в напълно електронни същества. И с трепет чакам тази среща. Как ще изглежда момчето, което за мен все още някъде много навътре в съзнанието ми е дете, макар отдавна да знам, че е преуспял финансист, с добро име в средите, в които се движи и навярно със съответно заплащане. А как ще изглежда момичето, което остана негова спътница вече почти 10 години? Същата онази Поли с изгорялото до кръв лице, от което се виждаше само широката й усмивка. Тогава, преди толкова много години, когато Фил беше все още момче, а аз бях уж по-зряла, той ми каза само едно изречение, с което бе казано всичко за нея: “Паола е човек, на когото мога да вярвам”. И аз го разбрах, защото също мога да кажа всичко с едно изречение, същото изречение: “Никола е човек, на когото мога да вярвам”. Подреждам къщата, доколкото мога, за идването на Никола и Вероника, слагам на рамо вечната кожена раница, която може да служи и за дамска чанта, и за адвокатски куфар и за пътнически сак, и тръгвам.” 12:00 часа Забързани за мястото на срещата, Поли и Фил почти се разминават с Ели, когато тя минава между тях без да ги забележи. Смеят се шумно, прегръщат се усмихнати, целуват се. Минувачите минават покрай тях, като талази на река край остров. Сядат на прохладна масичка под чадър в луксозно кафене. Говорят за времето, за работата, после за политика; в началото предпазливо – толкова време не са се виждали, а хората тъй бързо се променят. Бързо разбират, че те не са се променили. Неодобряват настоящото правителство и недомислиците, които прави (по-скоро не одобряват това, че нищо не прави, а държавата вече три години се движи на автопилот); считат, че всеки друг би бил по-добър от тях, но си дават ясната сметка, че най-вероятният “друг” ще е БСП… Е, не са забравили още 1995 г. и обещанията, с които столетницата тогава идва на власт; не са забравили още и зимата на 1997 г… Тогава, когато Поли и Фил денонощно бдяха на студентските барикади и се превърнаха в действащата сила на онази почти революционна промяна. Тогава Ели остана малко встрани, в ролята на наблюдател, който си спомня и който сравнява… Но макар наблюдател, тя пак всеки ден бе развявала знамето и пак всяка нощ бе чакала промяната. Думите се леят, спомените изместват настоящето, което се въплъщава в три чашки с кафе върху прохладна сенчеста масичка на една ръка разстояние от летния зной. Разделят се с обещание пак да се срещнат. Може би на тенис, може би пак на кафе. Хубаво обещание. 15:55 часа „Пътувам с автобус от София за Русе. Пиша на странички, колкото длани, за да разкажа историята на тази сутрин. Докато времето е свежо и всичко е свежо в паметта ми.”

Нагоре

Тагове: файл,