разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.06.2007 22:25 - Толкова е рано - файл за промяната - ІХ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 445 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 27.06.2007 22:25

02.07.2004 г. 16:45 часа „Доста писах днес, после редактирах написаното. Опиянявах се от собственото слово. И от факта, че го намирам все още живо и способно да съживява мъртвото бяло на листа. Днес… Разменях си закачки по icq с Ружа. Онази разцъфтяла бяла Ружа, “на прозорец”, като в песента… същата, от онази мартенска вечер, когато беше домакиня в новия си празен дом и тръпнеща очакваше новия си живот. Тогава все още нехаеше за сблъсъка на силите, които рушаха живота, с който бяхме свикнали… Или може би греша. Може би тогава още не я познавах; може би и днес още не я познавам. Само знам, че се променяше. И днес се промени. Не, промени се преди два месеца, когато скочи от търновския мост с ластично въже. И захвърли всичко зад гърба си. Приятелското мнение, насмешливите коментари, загрижеността на близките, страха. И всички задръжки, втвърдили се на кокал в стомаха, гърлото и вените. Увисна на въжето. Зелените очи се сляха със зелените дървета край реката. Падането се превърна в полет. Висината стана нейното убежище. Мисля, че тогава стигнах най-близо до нея. В онази пролетна вечер, когато гледах в очите й, докато ми разказваше за скока си, а от тях изригваше заря. Тогава тя говореше за своя полет; за своето освобождение… за тихите пръсти на страха, превърнали се във възторжено изригване на помитащи мига емоции. Не знам дали тя някога е искала да стигне до мен, или до някой друг. Страхувах се от откровението й. Като надничащ в чужда спалня непрокопсаник се чувствах. Или като крадец на гробници. Не, душата й не беше гробница, но пазеше свещено тайнство. Или греша? Не стана ли душата й гробница на старата нейна душа? Много и малко видими неща се случиха с тази нежна царица на цветята и с хората, които край нея пиеха от аромата й. Но за всичко има време. Мига прозорчето на връзката ми icq. И виждам – Филип е. За него може би най-много трябва да пиша. Ръцете отново скриват лицето ми. Как искам като птица да се скрия под крилото си. Но пръстите ми не са пера, с които мога да прогоня светлината на деня. Искам да го видя такъв, какъвто беше преди 15 години. Май и той не беше кой знае колко по-различен от сега. Разбира се, тогава беше на 13. Или на 14? Все едно. Беше през априлската ваканция. Всички бяха в Русе… Майка му, баща му, той. Щеше да има митинг на СДС, а после събрание в салона на Операта… Стана почти скандал, но Фил дойде с нас… С майка ми, баща ми и мен. Неговите родители останаха у дома. А ние, четиримата, минахме по измитите от дъжда, нацъфтели зелени улици, стигнахме до площада, на който клоните на дърветата се вдигаха заедно с човешките ръце със знака на победата, а виковете на множеството дълго отекваха край купола на пантеона на Възрожденците. После бавно тръгнахме към Операта. Влязохме в салона. Фил вървеше до мен. Тих, разумен, задълбочен; искащ да запомни и разбере всичко. Седнах до него. Не ме интересуваха ораторите – нито местните величия, нито дори д-р Желев. Исках само в очите и в душата на Филип да надникна. Исках само едно- тази душа да се промени. Да се отвори; да излети; да изгори. После… Вървяхме по тъмните улици. Беше свежо и тихо. “Всичко това, за лагерите… вярно ли е?” – попита детето, което вече не беше дете. “Дядо ти, чието име носиш, също беше лагерник, Филип” - гласът на майка ми почти се разтвори в нищото, което ни поглъщаше, а детето, което вече не беше дете отново попита: “А мама, защо тя никога не ми е говорила за това?” И надвисна мълчание. Като онова черно мълчание от моето детство, когато ставаше дума за бабината сестра. Но тогава имаше защо да се мълчи... а и въпреки мълчанието аз винаги научавах по нещо за нея и за тези, като нея… Но тогава, по онези пусти улици кънтеше едно друго мълчание. Мълчанието на 1990-та и годините след нея. Гузното мълчание на ония, които не искаха да си спомнят; които не искаха да се помни; които не искаха да се знае. “Ще ми разкажеш ли?” – кристалният детски глас прогони дрипавите призраци на миналото и лигавите плужеци на настоящето. “Ще ти разкажа.” – обещанието на майка ми увисна между нас. Дали още тогава знаеше, че никога няма да го изпълни? Уплашихме ли се да направим това дете истински демократ… такъв, който би бил способен да преглъща хиляди обидно-недостойни хора, постъпки, решения, събития… и да остане безусловно предан на идеята за промяна, за свобода, за друго. Или може би мислехме, че всеки сам трябва да стане такъв, какъвто би искал да бъде?”

Нагоре

Тагове: файл,