разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.06.2007 21:52 - Толкова е рано - файл за промяната - VІІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 459 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 09.07.2007 01:15

01.07.2004 13:40 часа „Пръстите ми тичат по клавиатурата и гонят думите. Не, думите гонят пръстите ми. Ръцете ми, като птичи крила повиха лицето ми, скриха ме – на топло, на тъмно, там някъде, в измислената нощ. Откъсват ме; захвърлят ме... ...някъде толкова далеч, че се страхувам да ходя по улиците. Като същество от друга планета съм. Обвита в прозрачната си броня наблюдавам движението край себе си. Наблюдавам живота. И не смея да намокря краката си, стъпвайки в него. Толкова по-лесно е да пътувам във времето. Миналото е само на крачка встрани от тротоара, от изпочупените му плочки, от олющените стени на сградите, от изкорубените дограми и зейналите пусти стаи, в които вече нищо не се случва. Дори духът на миналото се спотайва някъде другаде, захвърлил мъртвите боклуци на произвола на вятъра и скитниците. А бъдещето тича по своите пътеки и само чака да стъпя на някоя от тях, за да ме понесе като ескалатор там някъде – където искам да отида… или където няма да отида, ако стъпя на някоя друга пътека. Всичко е в главата ми – координатната система на моята Вселена с шестте й измерения. И ми е трудно да се намеря в нея. И ми е трудно да избера мястото, от което да тръгна. Само отдалечеността ми от това Днес ми помага да се задържа на ескалатора, който не знам къде точно отива. Дали към изминалите петнайсет години, за които задъхано писах, когато профучаваха покрай мен и които исках да впримча в разпокъсаните си есета… Или към тези, пак същите петнайсет години, които ни промениха, без да усетим. Които дадоха и взеха. И които продължават да искат… само че вече нямаме какво да даваме. Или греша? Опитвам се да започна отнякъде. Откъде ли? Може би от онази мартенска вечер, когато пролетта бързаше да се превърне в лято, защото лятото обещаваше свобода и промяна. Онази вечер, когато в един още необзаведен апартамент шестима съученици (пет момчета и едно момиче) празнуваха със своите съпрузи края на младостта, или началото на зрелостта… и усещаха как приятелството им, продължило половин живот, започва да се разпада, заради нещо извън тях, което се опитваха да направят свое… Успяха ли? Или може би от онзи юлски ден, когато успях да уловя вятъра с платното на сърф, който беше не само сърф, а свобода и победа над морето и над живота… В онова лято, когато още всички бяхме заедно – един устрем към една свобода. Когато само желанието за промяна ни правеше други, защото… промяната беше на една ръка разстояние от нас… Или от онези предизборни вечери, по време на които политиците, наричащи себе си демократи започнаха да се зъбят сами срещу себе си… Когато помията за първи път заля душите ни, но трябваше да я изчистим и да продължим… да се променяме… скътвайки в най-чистото си и затънтено кътче идеите, които искахме да бъдат още чисти. Или от онази юлска нощ, в която с баща ми брояхме звездите и те ни се струваха по-малко от зърната, които американската комбайна жънеше от нивата ни… и животът пулсираше в дланите ни, пълни с дара на земята, който със същите тези длани бяхме изтръгнали от нея… Тогава си мислехме, че се променяме и превръщаме идеите от празни думи в жизнена позиция… Или… Откъде да започна? За кого да пиша? Може би отвсякъде. Може би за всички. Някои вече ги няма. Други станаха толкова различни. Как искам да затворя вратата на кантората зад гърба си и да забравя всичко.” 16:15 часа „Четох правна литература; преглеждах документи на клиенти... адвокатствах... Ник се обади. Още е в еуфория – от лятото ли, от свободата? Или от срещите с приятели, или от факта, че майка му е здрава... Чувствам се чужда на света край себе. Дали утре ще е друго? Ще докосна ли някого утре? Ще намеря ли себе си? Ще започна ли утре да пиша? Онзи фантастичен роман? За кучетата? Или за това, което се случва в тази кантора... Само това ли мога да дам? Да вдъхвам живот на уморените образи, скитащи в ума ми, или да взимам живот от хората край мен? Далечни сфери, които ще се опитвам да ловя, да разчленявам; да ги правя пак цели... да ги устремявам към техните или към измислени съдби. Опитвам се да мисля. Очите ми не виждат друго освен червените букви по белите клавиши на клавиатурата. Опитвам се да виждам картини, не черни редове върху монитора. Опитвам се - отново да задавам въпроси и да търся отговори. Не мога. Само образите все още се подчиняват на съзнанието ми. И може би историите, които се крият зад тях. Ще ги намеря ли? Тези скрити истории, които се случват/неслучват всеки ден, с всеки от нас… и които не забелязваме. Не забелязваме хората, край себе си. Стара истина. Но напоследък не забелязваме и себе си. Годините минават, без да оставят следи – върху телата и личностите ни. Написах това изречение и сепнато си казвам – “не е вярно”. Променихме се. Или може би само променихме съдбите си, без да променяме същността си…” 16:54 часа „Скоро ще стане 18:00 часа. Времето, когато ще напусна кантората. Ще мина през безистена с огледални стени и ще срещна момичето отпреди петнайсет години. Същата дръгливо-кльщава висока фигура, същата спъната походка, същото гладко лице… дори в известен смисъл същите дрехи – джинсови панталони или много къси поли с неизменните обувки без токове. И косата ми е същата, само дето сега има леко червеникав оттенък, с който крия уморените кичури. Но това е само моето усещане за мен. Другите ме възприемат като 20-годишен манекен. Толкова за външността. А иначе – промених се. Както написах в онова първо есе, от 18.11.1989 г… “Трябва да променя живота си”… Променях се. Защитих дисертацията си, работих няколко години като инженер-химик, но вече шест години съм адвокат. Това ли е промяната? Това ли исках? Не, разбира се. Исках да се променя. Да променя себе си. Не професията, не начина за печелене на насъщния. Не личностната изява. Исках да стана друга. Свободна, способна да се боря за мястото си под слънцето, способна да променям. Написах всичките си книги; издадох ги. Но нищо не беше променено. О, не. Животът се променяше. Той тичаше – далечен и неподвластен на контрола ни. И само си мислехме, че можем да го контролираме. От площадите. И от вестникарските страници и от трибуните на селските читалища. Или може би с примера си. Само че животът се променяше по други правила и други го променяха. Идеализмът, който винаги е предизвиквал усмивки по лицата на онези, които се считат за мъдри, се превърна в мръсна дума. Да те нарекат “идеалист” звучи повече от срамно. И аз се уморих да бъда идеалист… Дори вече мисля, че никога не съм била. Не защото ме е срам да си припомням “онези времена”, а защото май памет вече не ми остана.” 17:21 часа „Чакам да дойде Никола. Иска или не – съдбата му е да стане герой и на тази книга. Може и да не се хареса много, но аз ще направя каквото зависи от мен, за да направя от него хубав образ. Няма да ми е трудно, защото той е добър човек и е почти толкова красив, колкото беше преди петнайсет години, когато се появи в живота ми и в романа ми „Треви под снега”. Същата глава – изящен профил на руски благородник с добре подстригана кестеняво-руса брада. Сега има и някой бял кичур в нея, но това почти не се забелязва. Очите му са все така синьо-зелени, с цвят на море и небе, и с поглед покровителствено-нежен, когато е насочен към мен. „Лице, като море небе и вятър – къде ще те догоня?” Така бях писала в едно стихотворение отпреди няколко години, което той, кой знае защо, не хареса. ...Ето го, идва. Облечен е както винаги – с маркови дънки и не чак толкова маркова тениска. Силуетът му е почти същия, както някога. И походката му е същата – забързана, заета. И цялото му излъчване и същността му са същите... Остави ми една папка с документи и продължи по своите си дела. Ще ме вземе, когато срещата му свърши. А аз продължавам да пиша... Опитахме ли се да се променяме? Опитахме ли се да търсим себе си, да се откриваме, да се извайваме, да бъдем други? О, да. През есента на 1991-ва загърбихме институтите, в които кротко припечелвахме насъщния; захвърлихме София като място и цел за себеосъществяване и се втурнахме… Аз – да спасявам една изгубена кауза, проповядвайки по селските читалища земеделската правда на истинското БЗНС… онова, което тогава носеше името на обесения лидер на старата опозиция Никола Петков… Никола реши, че може да стане амбулантен търговец и шофьор на камион. За всеки случай, и двамата започнахме да учим право. Аз учех, все едно, че започвам живота си… и завърших. Учих всеотдайно и с любопитство, и със стремеж към постигане на ново познание, необходимо за джунглата на новия живот, на новата действителност. Все едно. Учих, без да мисля, че правото някога ще бъде моя професия. Просто учих, за да се променя – да променя отношението си към света; учих, за да имам възможност с други очи да гледам действителността. С очите на знаещ и компетентен човек, а не с наивния поглед на лаик. Защото исках да променям. Все още – без да знам, че силите ми бързо се изчерпват… и без да искам да знам, че самохипнозата не трае вечно. Той се върна към професията си на инженер-химик. И добре направи. Да станеш специалист в професията си също е промяна. Може би по-незабележима, но по-насъщна от тази да смениш професията си. Или да останеш без такава.” 17:48 часа Телефонът дрезгаво звъни. Ели дописва последното изречение, преди да вдигне слушалката. Знае, че ще чуе гласа на майка си; има нужда от нея в тази петъчна вечер. Тъгата нахлува през стъклената врата на кантората; гласът от телефонната слушалка я прогонва...

Нагоре

Тагове: файл,