разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.06.2007 09:11 - Толкова е рано - файл за промяната - V

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 685 Коментари: 0 Гласове:

28.06.2004 16:43 часа „Днес дойдоха две нови клиентки - Цвета Иванова и Анета Тошкова. Всъщност, в кантората дойде съпругът й. Откъде да започна? Най-добре подред. Снощи ми се обади непозната дама и се представи като приятелка на Аделина Станчева. Помоли ме за спешна консултация, защото скоро ще пътува за Виена. Разбира се, определих й среща за 12 днес… Приятелка на Ади – не бих могла да й предложа нещо по-малко от всичко, на което съм способна. Ади… тя е може би най-добрата приятелка на мама, макар напоследък да става все повече моя приятелка. Но за нея ще пиша после… Сега – за клиентите. Всъщност, на който и да било клиент не бих дала нищо по-малко от всичко, на което съм способна. От себеуважение и от уважение към нуждата на хората. Така си мисля, че трябва да постъпва всеки адвокат. Дори когато трябва да бъде изповедник или психоаналитик; дори когато трябва да учи и съветва; дори когато трябва да отнася обидите и ругатните по повод родната правосъдна система… … И така, днес, точно в 12 часа в дворчето влезе доста едра, доста цветна дама, която бързо се ориентира сред многото врати и натисна бравата на моята. И тя, както всеки, който влезе в мъничката ми кантора се оглежда изпитателно и не може да скрие изненадата си от уюта и лукса, събрани в толкова малко пространство. Поканих я да седне, почерпих я с бонбони. Запознахме се. И започна да ми разказва една до болка тъжна и позната история, която тъй често и в толкова много варианти съм слушала, но никога обвита в толкова лъскав станиол. Имотни измами, скрито насилие, развод и…делба… Зетят-хитрец има всички шансове да спечели половината от имотите на дъщеря й… Е, адвокатке, а сега – накъде? Цвета изпълни кантората ми с цветен аромат, с финес и феерия от цветове, обвили тялото й, стегнато в излят по едрите й форми костюм. И с екзотика, която се настани над бюрото ми, сред компютъра и правната литература, избликнала от разказите й за екскурзии до Филипините, до Индия и до Египет, които дъщеря й доскоро уреждала по време на всяка отпуска, за да зарадва съпруга си и да даде на семейството им време за съвместен живот, от който той се отказал, тъй като не пожелал да последва жена си в Австрия, а останал в България, доволен от скромното си препитание като асистент. Накрая, все пак, разводът бил неизбежен. Само че… зетят се оказал предвидлив и безскрупулен. Много преди да се заговори за развод, чрез заплахи и шантаж принудил тъщата да продаде на дъщеря си собствените си и наследствените имоти. Говори жената – в началото съвсем спокойно, но после – ръцете й все повече започнаха да треперят, все по-често млъкваше, за да овладее гласа си. Накрая сълзите потекоха. “Кажете ми истината, на Вас ще повярвам… Ади толкова много Ви препоръча… аз имам и друг адвокат, който движеше всички тези дела… но нали затова сега сме стигнали дотук – бившият ми зет да претендира за половината от имотите ни. Има ли някакъв шанс поне нещо да спасим?” И ми подава единственият документ, който носи – съдебното решение за развод. Как ненавиждам понякога семейното право; как ненавижда социалистическият институт ”семейна имуществена общност”, оцелял през всичките 15 години демокрация и при целия порой от законодателни промени. Никога няма да забравя, как една моя колежка се разведе, за да не позволи авантюрите на съпруга й да съсипят финансово семейството, а децата им дори не разбраха, че родителите им вече не са мъж и жена. Както и да е. Това може би е друга история. А може би мястото й не е тук. Днес просто исках да дам надежда, защото в правото винаги можеш да намериш врата, през която да влезеш, колкото и голям да изглежда катинара, който я заключва. И така, казах, че битката ще бъде трудна, че не всичко може да се спаси, но че имат голям шанс да претендират и да докажат при една делба по-голям дял при придобиването на имуществото – семейна имуществена общност… Тя се усмихна, сякаш върнах живота й. Така получих най-големия хонорар за консултация, който някога съм получавала. Договорихме се, че когато се върне от Виена с всички документи отново ще се срещнем и ще направим една по-обширна и по-конкретна консултация. Тръгна си и ми се стори, че цветният костюм танцуваше над коленете й. Докато си мислех за Филипините, влезе вторият ми клиент. И той се оказа познат на мой познат. Какво пък, така е – при доктор и при адвокат, все някой трябва да те прати... ...Съсухрен и слаб, по-скоро нисък, широко усмихнат, той ми подаде ръката си, здраво стисна моята и се представи се - ”Аз съм Димо Тошков, а ти си авторката на „Миналото в мен”. – каза и лицето му още повече светна. – „Хубава книга, четох я още навремето, всичко си написала както си беше, ама аз какви неща още мога да ти разкажа.” И започна да разказва... за затворите, за Белене... неща, които зная и не зная... защото те са все еднакви, но всеки различно ги е преживял. Говори, очите му гледат право в мен и все повече светят, а лицето му все по-тъмно става... историята му все по-тъмна става... история за приятелство и предателство, за борба и провал и за онази болка, която колкото по-дълго носиш, толкова по-горчива става... болката на разочарованието от някого, в когото си вярвал... Колкото повече го слушах, толкова по-дълбоко потъвах във времето и миналото отново се просмукваше в мен... Нищо не се е променило през изминалите петнайсет години, защото миналото е още затрупано и още боли... И хората, чрез които се докоснах до това минало не са се променили – още носят страданието в себе си, още влачат изпотрошените си съдби и още вярват в земята и свободата, макар май вече никой да не вярва в тях. Говорихме и за миналото отпреди петнайсет години, което носим залепено за гърбовете си, и още живеем с него, като с настояще... и за настоящето говорихме – какво ли бъдеще ще ни предложи... Приемното ми време неусетно мина, юнският ден започна да тъмнее, а той не спираше. После млъкна изведнъж и малко уплашено ме погледна – „Да не си помислиш, че съм дошъл само да ти дрънкам стари забравени истории? Жената трябва да спасяваме – сестра й я съди за телесна повреда... уж жена ми я набила, пък то беше обратното... тя, жената, е дребна и слаба, една торба кокали, пък балдъзата е яка като кон, като я удари и й сцепи веждата – кон ти казвам, все едно я ритна”... Когато си тръгна, вече беше съвсем тъмно, а аз се сдобих с наказателно дело и с много мигове, откъснати от миналото.

Нагоре

Тагове: файл,