разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.06.2007 21:23 - Толкова е рано - файл за промяната - ІV

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 445 Коментари: 0 Гласове:

19.06.2004 10:00 часа Сянка от облак засенчва прозореца и вдъхва успокоение – като затворено пространство. Компютърът е включен и тихо жужи. Ели го слуша унесена – понякога той й шепти монотонно, хипнотично; друг път шушне като вятър зад прозорец – приканващ към свобода и волност, но най-често просто шуми – като вход към друго измерение. Пръстите й докосват клавиатурата и хукват, понесли със себе си всичко онова, което може да се роди или да се скрие в онова друго изгубено пространство. „Иска ми се да пиша – разпилени си мисли, хванати в уловени мигове; да направя нещо от тях, макар да не знам още какво. Роман за нашето време… Или фантастична сага? Или просто сборник с разкази за онова, което става.” 11:00 часа Автобусът бавно отлепва гумите си от асфалта. Двигателят тихо шуми. Звуците на града остават встрани. Капсула от друго пространство – лети със 100 км/час по магистралата и отнася късове човешки съдби нанякъде. Капсули от друго пространство – разминават се... Отминават – дървета и храсти, треви, жита. Неподвижният пейзаж протяга лепкавите си пипала, но не може да се противопостави на скоростта. Движещите се капсули с друго пространство се промъкват през рехавата му плът. Пътниците проспиват битката на относително движещите се една спрямо друга отправни системи и не усещат как са скъсили дължината за сметка на разтегнатото време. Всъщност, разстоянието се скъси от отминалото време. 15:18 часа Въздухът е натежал от жега и очакване. Взривява се пространството, нечуто. Усмихнати лица. Прегръдки. Пъргави таксиметрови шофьори сноват сред пристигащите, изтикват настрани посрещачите и бързат да натоварят в зейналите багажници на автомобилите си сакове и чанти. Никола чака под стряхата на Автогарата, заобиколен от няколко улични кучета. Те щастливо въртят опашки, а той ги гледа с онази най-мила усмивка, която бе пазил за Ахим… Когато вижда Ели, запазва почти същото изражение на лицето си, което стопля сърцето й. Тя бърза към него. Докосват се. Качват се в колата, пътуват бавно под сянката на кестените и спират пред изложбената зала, в центъра, до Общината… “Градове и знаци – продължение”… плакатът ги посреща - все същият плакат, като преди година и половина. И Краси е същата, макар “преди” да беше зима… Елегантна, красива и цветна – като нарисувана от импресионист... Тихо разговаря с Никола. Разгръщат местния вестник с публикувана снимка и кратка статия за изложбата. Някой шумно влиза в залата и гръмогласно пита: - Прощавайте, къде е офисът на художника? Искам да си поръчам проект за вила край Лома. Фотографиите, представящи сгради на архитекта, светят в средата на залата... Странни къщи са надвиснали над каньона, като залепнали за скалите, не, като част от скалите... Краси съвсем делово отговаря: - Той почина. Изложбата е посмъртна. Очите й са червени и сухи. Човекът тихо излиза. Някъде след него остава едно “извинете”. Ели върви сред картините... 23:46 часа „Така и не ги преброих – платната от изложбата. Вървях и спирах и се взирах. В боята, в техниката и в духа. Все търсех нещичко, от “вчера”… денят, тъй безвъзвратно отлетял… Картините бяха нови, различни. Всяка носеше своя живот. И слагаше свой отпечатък – в малката зала и в мен. Някои бяха пейзажи – килната къща, изгубена улица... единични футуристични знаци на градове, погълнали хълмове и море. Други бяха просто сгради – тук квадрат за стена; там два триъгълника за покрив и правоъгълник за врата. Тишина обгръща дома; тънат в сън часовете за сиеста… Продължавам… и изведнъж стигам до “Корабът, с който трябваше да отпътуваме нанякъде…” Сълзите ме давят. Не отпътувахме. Времето винаги се оказва недостатъчно...” 23:58 часа „... Гърлото ми се стегна на възел. Не мога да пиша повече за изложбата... не мога да пиша и за Мартин… Но щом трябва да пиша за промяната – трябва да пиша за Мартин… Не, не защото е сменил много професии и много призвания. Той завърши архитектура и беше архитект. Художник стана накрая. Може би без точно да знае как и защо; може би без да го иска… Рядко съм имала възможност да разговарям с него така, че да разбера какво мисли. Той беше приятел на Никола и се разбираха без думи. Думите между тях служеха само за да създават шеги, двусмислици, смях. Казваха всичко с музика и с мълчание. И чак накрая, съвсем накрая, той започна да говори с картини… Подари ми една, когато му подарих стихосбирката си “Догонвам бягащия ден”… Все гоня бягащия ден по покривите на града… “Градове и знаци”… Знаци – за съпричастност, за топлина, за близост, за дом… Все неща, които липсваха в живота му… неща, с които насели своите измислени мансарди, защото бяха изгонени от мансардата, която построи за себе си...”

Нагоре

Тагове: файл,