17.06.2004 11:33 часа Вятърът шуми в гъстата шума на ореха. Слънцето се крие в широката му корона. Къщата хвърля сянката си на двора. Ана изправя гръб и оглежда стената. Сива и еднообразна плът. Сега върху нея висят няколко неща, чиито имена не знае. Части от тъкачен стан, намерени на тавана. Дори не може да си представи за какво точно са служили. Все едно й е - днес служат на красотата. Оставя чука на земята. Прави няколко крачки встрани. Най-после всичко е както трябва… Цветя са посадени навсякъде – в делви, в бъчви, в земята. Саксии са вградени в оградите. Иска й се да сподели с някого радостта от постигнатото. Само тихия шум на ореховите клони й отговаря. Сяда в хамака и леко се залюлява. Светът започва да танцува – вихърен кръг, ведно с клоните, тревите и цветята, ведно със старите стени, поели върху себе си украса от стари станове, ведно със слънчеви лъчи и бъчви, пълни със зеленина. Чувства се щастлива в този двор, някога толкова пълен, а днес толкова пуст… Не иска да мисли за миналото лято, за всички онези минали лета, за всичкото минало, което понякога така ненадейно връхлита и измива настоящето, че от живота не остава почти нищо. Чува скърцането на желязната порта, приглушен рев на двигател, стъпки, гласове… Все едно й е дали някой идва, или не. Все едно й е как изглежда в очите на другите; важен е само вътрешният взор и онова, което й сочи. В двора влизат Никола и Вероника. Никола – небрежно-елегантен, както винаги; Вероника – перфектна. Ана се усмихва, вдига рамене: - Харесва ли ви двора? Току-що привърших с новата украса… - думите й остават да витаят из разредения въздух, странно ненужни, ненавременни, чужди… Тя скришом изхлува работните си ръкавици, поели пръстта и праха на много часове, прекарани в градината и сред предметите с неясно предназначение, захвърлени на тавана. Под тях ръцете й са чисти, гладки, меки. - Красива икебана, и аз имам книги, но точно такава комбинация на сухи цветя, рогозка и … - гласът на Вероника утихва, усетила, че нещо не е казано точно на място, преглъща и продължава – Много труд си хвърлила, двора изобщо не прилича на… - На Ахимния двор… - Никола млъква, без да може да продължи; би искал, ако можеше, да изкорени всички проклети цветя и да изрита всички проклети бъчви, делви и саксии, ако можеше… би искал да изкрещи на Ана да остави най-после в покой това място, в което още се чуваха забързаните стъпки и ускореното дишане на Ахим... Очите му попаднаха на дупката в корените на лешника и изведнъж се успокои. Ана не бе дръзнала да я промени. Дупката си беше там; дупката на Ахим. Вероника изважда от дамската си чантичка цветна покана и я подава на Ана. - Покана за изложбата на Мартин… Откриването ще бъде на 18-ти юни от 18 часа. Разбрах, че Ели няма да може да дойде... тази покана е за теб и Димитър… Ана се сепва, едва успяла да възстанови душевния си покой след споменаването на “Ахимния двор”. Сега става дума за Мартин… Иска й се някак да избяга от тук. Или поне тук да бъде и Димитър. Някак си й се искаше да няма нищо общо с всичката смърт наоколо… и с всички живи наоколо… - Мислех, че… Не знаех, че… - гласът й спира, неспособен да продължи изречението. - Баща му и приятелката му подготвиха изложбата. Когато започнала да разчиства ателието, намерила много акварели… повечето били завършени. Изложбата е по повод 45-тия му рожден ден... Така, че… Баща му ще се радва ако дойдете. - Разбира се… - Ана взима поканата. Цветна хартия, отразила една от картините на архитект Мартин Минев… Никъде не се споменава, че изложбата е посмъртна и на Ана й се струва, че всъщност нищо не й пречи да си мисли, че авторът е жив, както непрекъснато си мисли, че Ахим е някъде тук, в двора, и всеки момент ще я дръпне за дрехата и ще поиска да излязат на разходка. Слънцето припича и е горещо въпреки ореховата сянка, която се опитва да покрие напуканите плочи с избуяла между тях трева и да ги обвие в хладина. - Да идем под шатрата, или предпочитате в хола… Димо всеки момент ще си дойде… Отиде на неговата нива… Вчера падна градушка и порой, житата са полегнали… много е притеснен дали ще се изправят и дали изобщо нещо е останало. - Е, евреинът нали е казал, че пари не дава за това, дето не е под керемида – Вера преглъща думите, изведнъж разбрала, че сега не е моментът за такива поговорки. - Бързаме. Ще си ходим. Кажи на Димката ако има нужда от помощ за нивите да ми се обади. – както винаги, думите на Никола падат като острие на гилотина и след тях не остава място за други. Двете възрастни жени, леко сконфузени се споглеждат и се сбогуват. Колата изфучава и се отдалечава сред облак прах. Ана остава до тежката желязна порта, белязала къщата им като единствена и неповторима крепост в селото – символ на богатство, достойнство и престиж, дошли от миналото и все още присъстващи – някак негласно, неясно, неуловимо, но сигурно, както са сигурни изгревът и залезът. Ръцете й механично мачкат поканата за изложба. В умът й се блъска въпросът “Защо?”, но тя не е сигурна за какво се отнася - “Защо Никола е тук, без Ели?”… или “Защо Вероника е толкова отслабнала” … или… “Защо ни канят на посмъртната изложба на Мартин?”… или… “Защо не мога да преодолея болката от липсата на Ахим?”… или… 11:58 часа Червената “Лада-Самара” на Димитър спира пред портата, цялата потънала в прах. Той слиза, също потънал в прах и в слънце. Силно загорял в лицето, потен, със слепнала по слепоочията посребряла коса. Тениската му е залепнала за гърба, а джинсите му са леко увиснали. Слаб, гъвкав и толкова красив, колкото винаги бе бил. Не арогантно красив, а просто красив. През целия си живот той никога не бе разчитал и не се бе ръководил от това си качество, но бе знаел, че го има. Знае го и сега, както знае, че все още има силата и интелекта на златната зряла възраст и не се страхува от предизвикателствата на новото и непознатото. Когато вижда Ана, застанала неподвижно на портата, той се усмихва с хлапашка усмивка: - Как е моето голямо момиче? При мен всичко е наред. Пороят е вилнял само на едната нива и не е унищожил напълно всичко. Ще се справим. Още утре отивам в Русе, за да се срещна със застрахователите. - Никой нищо няма да ти даде. Кога най-после ще проумееш, че всички институции са мошенически? – гласът на Ана беше рязък, почти истеричен. – Много ли е похабената реколта? Димитър вижда, как раменете й увисват. Иска му се да я прегърне, да я приласкае, да й вдъхне от силата и увереността си, че животът е все още пред тях, все още в техните ръце и най-после зависи от умението и волята им да искат и да побеждават. Леко я докосва по рамото, но тя отърсва ръката му от себе си като нещо чуждо и той усеща как щраква капсулата й и го оставя вън от нея и света й. Мълчаливо минават през двора, потънал в цъфнали цветя, под шатрата с масата и белите столове и влизат… в двора на Ахим, ограден отвсякъде с високи огради, потънал в орехова сянка. И чак тук тя му подава измачкано цветно картонче. - Утре сме канени на откриване на изложба… Гласът й заглъхва. Дори не пита харесва ли му двора, изпълнен с множество стари неща, останали от майка му и баба му, получили нов живот и ново предназначение под умелите ръце и необуздано въображение на жена му. Ана кротко седи в хамака и дори не се люлее. Дори не чака той да забележи нещо, дори не мисли, че я забелязва. Лицето й, потънало в орехови сенки е затворено за настоящия миг, а зад високото й гладко чело е останало само едно “защо”… “Защо Никола не е при Ели на рождения й ден?” - Красиво е. Ана стреснато се оглежда. Димитър държи поканата, но не гледа картината върху нея, а сивата стена, отрупана с окачени сухи цветя, рогозки и части от стар стан… - Къде намери тези вехтории? И кога успя да ги почистиш и подредиш? Можеше да ме почакаш, за да ти помогна… Ана се усмихва. Не с устни, защото лицето й е твърде уморено, но в очите й има от онази светлина, която бе струяла винаги от тях… някога, когато бяха много млади и когато много се обичаха и когато умората от живота още не бе похабила душите и телата им. Тя не казва нищо, но Димитър знае, че е щастлива. И от това щастие го заболява, защото осъзнава, че се дължи само на една негова дума и на онова, което тя олицетворява, а именно, че бе забелязал… че бе забелязал Ана и усилието й да направи света около себе си по-различен… 12:03 часа Ели бърза. Толкова, колкото официалният й костюм, който тайничко нарича “адвокатска униформа” й позволява. Вече е пред вратата на кантората. Ръцете й леко треперят и тя трудно успява да отключи. Най-после затваря вратата зад гърба си, захвърля чантата на етажерката с правна литература и папки с дела и включва компютъра. Усеща сърцето си в гърлото. Чува ударите му в ушите си. Дори капилярите на бузите й пулсират с неравния му ритъм. Всичко това има само една причина и обяснение - очакване на Интернет-връзка. Компютърът. Форумът на “Словото”. Виртуалният свят. Няма ток. Компютърът остава мъртъв. Ненужен сандък, затворен прозорец, купчина пластмаса и електронни схеми, неспособни за нищо. Неспособни за най-важното си предназначение – връзка със света. Изведнъж възбудата изчезва. Остава само чувството на несвобода. Ели се опитва да си върне контрола над живота. И защото за нея животът е преди всичко способност за мислене, опитва се да характеризира моментното си състояние с думи. Думите бягат. Наслагват се образи. Връхлитащи цветни картини. И тя се вижда вързана. Изхвърлена. Усещане за мраз, за буря, за пясъчен бряг, връхлитан от вълни, стихия, на която не може да се устои… когато си вързан… а тя се люшка между вълните и брега, опакована здраво с въже… После идват думите. “Защо липсата на ток ни прави несвободни? Защо сме вързани за тези простички неща, които цивилизацията ни е дала – течаща вода, канализация, електричество, телефон, телевизор, компютър, интернет… Защо сами се правим несвободни?” Думите отлитат бързо, отмити, изтрити, от онова, което винаги е побеждавало. От “трябва”. Ели къса въжетата, които са я сковавали допреди миг. Пълзи по пясъчния бряг… Изправя се... Взима малката книжка, която д-р Николай Илиев й бе подарил през късната есен на 2003-та. Толкова отдавна ли беше? Д-р Илиев, с когото трябваше да се срещне миналата седмица, но пропусна срещата. Не пропускаше срещите си, но тогава се случи. Бе искала лично да му благодари, че е цитирал откъс от книгата й “Миналото в мен” в последната си книга. Все едно. Сега чете “Звезди над Руй” и й се струва, че разговаря с автора… Легенди от трънския край. Чете бързо; опиянява се от четене, забравила света край себе си. Кантората; липсата на ток и връзка с Интернет; връзката с днешната Вселена. Далече е – там, в древната земя на траки, римляни и други племена. Разказите са къси, картинни и за читателя не е трудно почти да види миналите времена и техните герои… почти да докосне горите и хълмовете и звездите над Руй. Компютърът писука – като живо същество. Ели известно време не осъзнава, че връзката й с днешния ден е възстановена. После изведнъж захвърля книгата, хуква към форума на „Словото”, към пощата си и към онези, които са я чули, може би… Но преди това отваря файла, в който без да иска, вече е започнала да съществува – сама и независима от себе си. “Виртуалният свят. Опитвам се да остана в него. Опитвам се да се срасна с него – да намеря там своята идентичност. Тих, електронен свят. Свят за самотници и възможност за връзка. Тиха, стерилна. Безопасна интелектуална връзка.  Да пиша – това ме карат да правя безмълвните ми събеседници. И пиша – отговор на отговора на мой стих: “Тъй тъжно е, когато болката утихва. Убийствено – когато сърцето ти отвиква да чака и да се надява умората да си отиде. И очаровано тогава да бие и да пие кръвта ти разлудяла.” Ето как от форума се родиха две стихотворения. Може би не съвсем добри, но не и лоши. „Да пиша и да се надявам - това ли ми остава? Да пиша и да се опитвам с думи да удавя това, което не успявам наяве да направя?” Да – това поне успявам да направя – да улавям почти всичките си мисли и да ги оставям върху този файл с неочаквано добро име – “Толкова е рано”. Толкова рано е – смъртта да очаквам. Толкова рано е – да се оплаквам. Толкова рано е още да плача, че животът отива си – тих, безпощаден. Толкова рано е - да се надявам миг безпросветен да ме избави от дните, които се впиват в съня ми. С писък ме будят; изхвърлят; прокуждат. И чакат от мен – да започна отново с хъс да живея – да дишам; да мога.” 12:53 часа Ритъмът на мерената реч бие като барабан в главата й. Телефонът звъни, но думите продължават да падат, като отбрулени кестени. Ели най-после вдига слушалката. Брокерката, която търси наематели за съседното помещение се обажда за да съобщи, че е намерила клиент – жена, която търси офис за агенция за преводи и легализации. Гласът й звучи бодро, но едва затворила телефона, отново се обажда, за да каже, че въпросната дама не вдъхва доверие. Ели гледа часовника си – уговорената среща е след около час. Ритъмът на думите още звучи в главата й. Водопадът на думите. Върху тях се наслагват образи. Бягат. Пръстите бягат по клавиатурата. Бялата страница на монитора поглъща черните знаци на буквите. „Вече очаквам срещата и си мисля дали моята преценка ще съвпадне с нейната. А след това трябва да отида при земеделците, за да си взема вестника и да оставя статия за следващия брой. Отворих вратата. Въпреки слънцето и юни, отвън повява хлад. Приятно е. И тихо. Тихо потракват съдове в кухнята на заведението. Готвачката, по дънкови бермуди и плетени чехли излиза навън с чаша кафе и цигара. Бавно присяда на масичката в двора и с упоение пие от кафето и тютюна. Лек полъх на вятъра отваря вестника, захвърлен на седалката на съседния стол. Системата на СОТ монотонно прозвънява и това тихичко пропукване започва да се врязва в главата ми.” 15:04 часа. Две възрастни жени притеснено се оглеждат; взират се в стъклата на вратите, плахо влизат в кантората на Ели. Едната прилича на застаряла циркова актриса, а другата има вид на селска жена. Офисът веднага им харесва, но не казват „да”. Усмихват се и си отиват. 
    16:56 часа 
    Въздухът е сив, натежал от дъжд и нетърпение за лято. И примирение, че лятото няма да дойде, както не идва и всичко отова очаквано, мечтано, искано, сънувано розово.Затръшнах вратата на кантората.

    Седя си в стъклената клетка, гледам в сивия монитор и виждам сивите лица на минувачите - зъзнещи, бързащи, невиждащи... пепелнорозовите маски, в които се блъскат автомобилите, трамваите, дрънчащи по сивите павета и лъскави релси. Седя и чакам началото на приемното време. Не чакам клиент. Чакам времето да мине. Денят; седмицата; месецът... лятото. Не, че нещо ще се промени - през лятото. Не, че нещо ще се промени - някога.

  Просто ЧАКАМ. И докато се опитвам да изразя по някакъв начин ЧАКАНЕТО, бавно осъзнавам, че животът се е превърнал в една огромна чакалня. Не като в гара. Край гарата има коловози и релси и влакове, които винаги идват, дори когато закъсняват.

   Край тази чакалня коловози няма. И влакове няма да дойдат, защото това е просто място за чакане - животът да се случи; да бъде розов.
    И той се случва - отминава. Сив. Безпроменен. Отдавна сме забравили какво чакаме. Отдавна сме забравили какво искаме, дали искаме, дали някога сме искали. Само усещането, че нищо не се случва виси над главите ни и заплашва да смаже всички в чакалнята. И това усещане е по-тягостно от усещането за връхлитащ влак, който помита всичко по пътя си.
    Розова плът, мечта, живот. 16:35 часа „Бях при земеделците от БЗНС. Взех си вестника, “Земеделско знаме”, изпих едно кафе, оставих им статията за следващия брой. Поприказвахме – много ми се радват. Все ми се ще така да ми се радват и другите земеделци, от БЗНС-НС. Иска ми се... Омръзна ми от това делене и цепене. Докога ли ще се люспим, докога ще ставаме все по-слаби, все по-неспособни да поемем бъдещето в ръцете си. И да го променим. Влизам в сайта на БЗНС-НС. Чета статия за Янини грамади – събор по повод убийството на Стамболийски. Може би все пак десните партии са се събрали за случая – кой с председател, кой със зам. председател. Хубаво, но какво от това? Ще има ли коалиция, която да спечели изборите догодина? Ще имаме ли ново бъдеще? Или пак ще бъдем емигранти в собствената си страна? Докога? Докога… Чета вестника на БЗНС. Все още не съм прочела тяхната позиция, тяхното разбиране за Янини грамади, за историята, за настоящето, за бъдещето – онова, което чука на вратата. Съборът на Янини грамади, който те проведоха един ден преди събора на БЗНС-НС. Все едно, че Стамболийски не е един, все едно, че идеологията му не е една и съща за всички; все едно, че хората, умирали и избивани в името на тази идеология не са едни и същи… все едно, че и убийците не са едни и същи - онези, от 1923-та година и онези, от годините след 1944-та… Все едно, че поука от историята няма… Докога нещата ще се случват, за да бъдат забравяни – от невежество, от нехайство, от удобство? Докога… Докога?” 17:35 часа „Извадих файла с книгата на Наталия Андреева. Може би ще почета – от компютъра, разбира се. Чета. Очите ми поглъщат цели страници – като късове отронен живот. Като спомен – получужд-полусвой. Доста неща ми напомнят за моето детство, за моето търсене – мълчанието, любовта, духовното водачество на бащата, сложната семейна история. Прочетох 30 от 130-те страници на “Благодаря, че ме избра”. Почти откривам себе си в тях. И не съвсем. Сред моите най-близки хора комунистите са по-малко. Но и моите най-близки са по-малко. В романа липсва онази художественост, която са ни учили да търсим в литературните произведения. Няма безкрайни страници с описания на природни картини, детайли на обстановката, характеристики на героите. Но тази книга пулсира от искреност и истина. И въпреки липсата на рамка, в която да се развива действието, и въпреки липсата на действие, историята се чете леко, увлича и успява да изпълни съзнанието на читателя с живи образи на живи хора… “Благодаря, че ме избра”… хубава книга, с интерес ще я чета и може би много ще говорим за нея и за “Миналото в мен” с авторката й, Наталия Андреева. Може би ще напиша рецензия. Животът тихо си отива – може би.” 17:58 часа „Говорих с Ник. Гласът му стържеше от сдържани сълзи. Несигурност и страх от сблъсъка с това, което не можем да отминем. Разпилявам любовта. Той вчера си отиде. Остави ме сама. Разпилях ли любовта?” 18:00 часа Никола е седнал на дивана, още държи слушалката в ръце. Връзката с Ели, връзката със света. Скъса се. Телефонният сигнал вие – като сирена.