Хвърляш си душата някъде - а после я прибираш - дрипава.   Избърсваш с нея скритите си кътове и после я простираш - дъхава.   Цъфти душата. Избуява, пука се. Петната на плътта просмукват се. Растат, разпукват се - като цветя върху торена пръст.   Като цвърчаща плът, която ражда червеи…   Изхвърлил си душата - някъде.   Не можеш да държиш веригите, които хапят дланите ти, впити - в бъдното ли в днешното ли в спомена ли?   Изхвърлил си душата - никъде.   Не можеш да държиш хомота й, захапал дланите до кокал.

Не си спомням дали съм го споменавал и ако се повтарям моля за извинение.Преди много години когато четох" Железният светилник" на Д.Талев в това време си слушах и група "Стикс ". Странно за мен, но музика си пасваше с романа.А Вашите стихове си пасват с музиката на "Металика".Това за мен е качество на стихотворението .

Изхвърлил си
душата -
никъде.

Поздрав!

не знам дали стиховете ми наистина звучат в хармония с музиката на "Металика", но се радвам, че те ти харесват, Gen!

поздрава, sekira! Думите ти винаги ме радват!