...Всичко започна в един шумен ден – на шумен площад в шумен град. Шумна тълпа обикаляше трескаво шарените сергии. Всичко беше толкова ярко – като в мечта.

Вървях сама сред тълпата... Толкова много лица, все различни... Разминавахме се – без да се докосваме, без да се срещаме...

Вървях... и започнах да виждам истински различните... Кожата падаше от тях – като втечнена смола. Вдигнах глава – в небето умираха птичките, поразени от цветна светлина. Разбрах всичко, благодарение на очите си, които разлагаха слънцето на осемцветна дъга.

Стана тихо. Тълпата се сгъстяваше. Крачех сред хора и други същества.

Космическо нашествие ли беше, или среща с мечтаната съдба?

Краката ми се подкосиха, но продължих да крача. Затъвах в асфалта като в пясък. С ръце разблъсквах телата покрай мен... Те бяха осем вида – човеци и седем различни раси пришълци.

Добри и благородни; умни, всемогъщи... или потайни, зли?

Вървя. Не знам какво да правя – тълпата, все по-цветна, все по-весело шуми... хората не виждат... края на своето самотно съществуване или началото на всички космични висини...

Вървя. Само аз виждам другите в тълпата. Не знам как да ги предпазя... Хората от другите? Или другите – от хората?

Или себе си...

Вървя. Краката ми все повече потъват и ужасът ми става всепоглъщащ.

С ръцете си разблъсквам люспести тела.

И знам – дори в съня си знам, че щом ръцете си сънувам – с тях мога да променя света.

Разблъсквам люспестите им тела, почти потъвам в отвращение и ужас от досега ми с чуждото...

Тогава почти се събудих – от нежност в дланта си; от спомен – за онова гущерче, което някога прегръщах през октомври, за да му вдъхна топлина си...

Продължих да сънувам – те, люспестите пришълци – не бяха чужди, щом мога да ги заобичам... Не бяха и заплаха – ако можем да си отворим сърцата за тях...

Блъскам се в тълпата; все по-трудно ходя.

Продължавам.

Смътно подозирам, че това е изпитание. Или тест?

За човечност...

За мен ли е?

Или за всеки от тълпата?

Или – чрез мен, за всеки.

В този миг някой ме сграбчва.

Не умрях.

Не се събудих.

Изпитанието продължи.

Разбраха и разбрах, че не се страхувам.

Погледнах го – очи в очи.

Беше различен.

Какъв точно – не знам.

Усетих топлина и ласка и близост.

Усещането ми за самотата в тълпата отлетя... Някъде високо птиците летяха без крила.

Разбрах, че съм избраната – да покажа колко струва нашата звезда.

Усмихнах се. Опивах се от усещането за близост и доверие... и за стремеж към нови светове и знание.

Усетих, как главата ми се превръща в съд, който може да поеме Вселената.

Изпитание? Тест?

За разумност...

Гледах моя пришълец – очи в очи и бях щастлива, че най-после съм намерила някой, с когото бих могла да споделя... кое?

Началото и края? Времето? Безкрайният низ от светове? Или цялото познание за Вселената...

Прегръдката на чужденеца влизаше в сърцето ми. Това ли чаках цял живот? Докосване от Космоса? От друг живот? От друго? Докосване на умове, което се превръща в чудо?

Площадът беше още по-цветен. Осемцветната дъга разточително огряваше чуждите и човешките лица.

Гледах ръцете си, които галеха чуждата глава.

Това ли беше изпитанието? Краят на теста?

Спечелих ли? Уважение за нашата звезда и право на вечност?

Празненство ли ни чака, или нападение?

Пиршество или унищожение?

Чуждите устни докоснаха моите, взеха дъха ми. Тялото ми омекна, цветовете изчезнаха... „Ще ме приемеш ли в себе си?” – чувам в ума си.

Да приема – какво?

И чувствам как някой влиза в главата ми; как губя плътта си.

Очите ми са затворени – в съня ми.

И виждам – в съня – как сънувам ръцете си.

Виждам ги – през затворените си клепачи; през лицето си – без очи.

И знам – с тях мога да променя всички бъднини.

Усещам как чужденецът целува ръцете ми... изтрива ги... от тях остават само осемцветни отпечатъци от устни.

Прогонвам чуждото съзнание от своето.

И бавно, в съня си, осъзнавам, че сънувам.

Осъзнавам, че ако се проваля на теста всички губим.

За какво е изпитанието сега?

За какво е тестът?

За независимост?

Връщам мисълта си в това, което мисля, че е моята глава. Знам, че сега е моментът всичко да спася.

Поглеждам към ръцете си – няма ги. Само нокти са ми останали още. Докосвам с тях човешки същества – от малкото, които са останали – още.

Сега разбирам.

Не съм избраната. Тестът е за всеки.

Дори само един да оцелее от изпитанието – ще оцелеят всички.

Докосвам човешките същества край мен – те бавно връщат телата си.

Рано е още да се радвам. Още не съм спечелила душата си.

Аз върнах всичките човеци – ще ги опазя ли?

В този миг разбрах, че мога да направя всичко. Някак, без да знам как, тялото ми си спомни всичко, което някога е знаело и което някога съм искала да знае.

Превърнах се в перфектна машина за бой; за убиване.

Видях как площадът избухва в осемцветни дъги. И всичките пришълци от всичките седем чужди раси ме връхлетяха.

Ръцете ми свистяха като саби. Докосваха, разсичаха, спояваха и смесваха.

Това ли е да си строител на нови светове?

Площадът светеше във всичките си багри.

Празен.

До мен стоеше моят извънземен, почтително изправен.

Върху пясъчника на площада с големи осемцветни букви светеше думата „отличен”.

Бях хипнотизирана – всяка буква се въртеше и образуваше концентрични кръгове от осем цвята. Пропадах – през осем свята пропаднах – от цвят в цвят; от свят в свят.

И всеки път се питах – „отличен” или „отличен”.

Оценка ли беше, или качество?

За мен ли, или за моето слънце?

Какво следва сега – нападение или асимилация?

И някак потъвайки, към поредния свят видях, че буквите са написани с разрязани тела.

Аз ли бях убила всички? Аз ли ги бях нарязала така?

Триумфът се превърна в лепкава вина.

Потъвах.

Изгубих ръцете си от поглед – вече нищо не можех да променям...

Тогава видях, че буквите не бяха просто разрязани тела. Те бяха молекули; бяха код. Генетичният код на разумния живот... Не, генетичният код на Разума...

Събудих се от съня в съня си.

Отново бях на цветния площад. Усещах пясъка в краката си. Изпитах разочарование – какво толкова – геномът на човека вече е открит. А после чух в главата си гласът на моя спътник – „Геномът на своя разум да разчетеш – лесно е. Геномът на Разума да знаеш – много е.”

И разбрах, че съм преминала през още едно изпитание. Преодолях ли моя грях, или чрез него спечелих? Гордостта на разума. Убеждението, че всичко мога да науча; всичко мога да разбера... и чрез разума мога да стигна навсякъде...

Главата ми пулсираше. Не, чужди думи пулсираха в главата ми и ставаха мои – „Разумът е смес от всички Разуми. Еднакви и различни; добри и зли... Разумът е това, което ни свързва и смесва; разбърква ни и ни оставя идентични с началните субстанции...”

Това ли бе урокът на нощта?

Или го измислих сутринта?

Отличен или отличен?

Оценка или качество?

Ръцете ми са чисти – площадът бе тест и изпитание, не беше сеч, а възпитание...

„Обичай, доверявай, сливай се...Но знай кога да спреш.”

Това ли е поуката?

Или е предупреждение?