Вселената-сърце пулсира.

И някъде се ражда нова.

Вселената-сърце умира.

Кой спира Времето, отново.

И кой отваря дъното на

онази Черна дупка, първата

с която всичсо е започнало?

Къде отива светлината

на Взрива й - освен към нас,

дошлите твърде късно.

Кой спира Времето, когато

стане нужно кръгът на

цикъла да се затвори?

Кой връща миговете

полудели, към мястото

за срещи?

Главата и сърцето ми пулсират

и някъде се ражда мисъл.

Ръцете ми измръзнали улавят

незримите юзди на думи

пощурели.

Шумят листата на бележника –

като подгонени от вятър.

И думите подреждат се
                            по бели страници и отговори

дават…

                            Защото с писане

се хващат бягащите мигове.

Замръзнали ги впримчваме

в опърпаните си тефтери.

А после ги измисляме.

Избухва хванатото време.

И хуква пак – към тези,

които могат да го уловят

със голи умове

сърце

ръце

И голи да го носят

до предела, където

границите между

измеренията

се изгубват.

И може би тогава

избухва свръхплътното яйце

на някоя Вселена,

в която незнайни същества

напрягат умове

и търсят Създателя

на свойто Време.