Разхождахме се двете – следобедното слънце ни огряваше. И тъпчехме си сенките – вървейки вързани. Веригата се впиваше в ръката ми и във врата й. Измислени – втъкавахме я в тротоара. И слънцето блести в метала. Вървим сред хилядите – вързани. Ръка във врат все впиваме; убиваме… си мислите… И уморени плаваме по мътните платна на булевардите, където се разделяме със себе си. И впили поглед в бистрата роса на Слънцето – вървим, забравили за вятъра, който ни отнася мислите. Вървим. Отнесени се лутаме и спираме и спим… Вървим. Забулени и заблудени в сияние от слънчеви лъчи – огрени сгрени от плясъка на… Забравих как пясъка изсипва се през пръстите. И тихо трупа купчинки под тях. И как се трупат дните – пясъчни… Еднакви, сиви, стрити скрити, тихи, безлики, безлични, безпричинно виха… Впиха се в живота ни и го разделиха – на купчинки, които трупат се под пръстите на двете ми ръце – къде оттрупват се? Ще се измисля ли? Ще мога ли отново да съм друга? Каква – не питам и не знам. Безлично-безразлично ми е – само знам, че пак ще мога и ще искам… Искам! Ще мога ли отново да започна? Не питам – не искам и не мога. Само – да разкъсам искам – веригата, с която съм завързана за обичта… Не искам. Ръка във врат се впива. Не. Врат в ръка. Вървим… по сенките си. Не питаме – не стъпкваме ли себе си… Вървим по прашната пътека; по тротоара, тръпнещ от тракане на токчета и колела; по булеварда, скрил зелената сърцевина между шосетата, с които е облечен. Шептят листата му приспивна песен. И улиците се улисват, скрили ни сред всички, които в себе си са приютили… Вървим – копринените си крака преплитаме. Вятър роши копринените ни коси. Умираме – преди да се родим. И тихи спираме – Слънцето припича гърбовете ни. Замръзнали са сенките пред нас. Човек и куче – на паважа… сплескани. Сплеска ни животът?