Кънти черупката ми

търкаля се

по склона на живота.

Защо остава все такава

непроменена,

гладка и студена?

Защо оставя същността

да плаща –

кървяща и сломена?

Търкалям се по склона

на живота –

все по-надолу падам.

Ще се разбия ли

в коравото му дъно…

Или ще се изправя?

Ще проехти ли звън

от пръсване?

Или пръстта ще

ме погълне?

Ще тръгна ли

отново пак нагоре?

Или ще спя,

заровила глава

под корен?

Ще дращя ли

по камъните

оголели до върха?

Ще гледам ли

с други очи

други предели?

Или душата ми,

гладна,

пак ще боли?

Ще тупти,

ще набъбва,

пак ще лети…

Мисълта ми

ще броди -

пак в тъмата

на чужди

гори.

Там, където

ще пари -

ще проси…

Там, където

бушуват

пожари –

ще изгори.

После –

само с едно око

ще надникна.

И ще намеря

Света -

скрит

в просено

зърно.

Извън мига;

Извън безкрая.

Току-що роден

и чист.