Страхът -
отново движи ръката ми.
Страхът - 
отново е изсушил гърлото ми.
Страхът - свил го е -
кълбо от пръст, или
топка от спечени емоции…

Страхът…

Искам да забравя:
миналото и бъдещето;
пропуснатото и небилото;
билото, което не е трябвало;
нетрябвалото, което е станало…

Късове спомени…
Не спомени -
време, в което стоим.
Там някъде, дреме.
Там някъде -
между миговете и
бреговете, които градим…
Там някъде - 
между топлите гънки на мозъка,
където сивите клетки са скрити… 

Не можах да науча
достатъчно математика,
за да стигна чрез нея
дотам.
Но знам - 
там някъде бягат
изгубените измерения.

Там някъде -
отиваме…
Няма добри…
Там някъде -
няма раждане;
няма злини;
няма прераждане;
няма съдби…

Съществуваме
успоредно, 
едновременно, 
винаги.
Това сме,
което сме били.

Имагинерната Вселена - 
абсурдно близо е до нас.
Скрита, свита, смалена -
в сивите клетки на ума - 
трепти, изкривена,
другата представа за света.

Електроните се движат 
с надсветлинна скорост
в атома -
скачайски от едно 
енергетично ниво
на друго.
Същото е
с протоните
и неутроните
в ядрото.
С глуоните,
с мюоните
и с кварките
и с шарките…
с които боядисваме
света на силите,
които не познаваме.

Безсилие обгражда ни,
когато се опитваме
да видим;
да усетим;
да разберем;
да обясним…

Спим, прокуждайки
света, в който не
можем да влезем.

Математиката разсича
тъканта на битието.
Все по-навътре дълбае;
все по-дълбоко навлиза.

Уравненията й като ремъци
опасват изгубените ни
представи за идентичност
и смисленост.

Уравненията й опазват
изгубената действителност;
предпазват - от загуба на
самоличност.

Пак стоя на стария бряг.
Пак - в краката ми дреме
Битието.
Как да тръгна?
Как да стигна?
Как да вървя?
Омекнали, 
коленете ми
пак се свиват - 
на кълба.
Пак на топка -
увивам се.
Мека, кална, смалена…
Ще направя ли крачката?
Ще бъда ли - променена?
***
Не е насочен 
вектор времето.
Не е река.
Не е поток.
И не тече -
от минало
към бъдеще.

Защото…
И отрицателното 
време е време.
Време е и сега.
Време е - което помним.
Време е - което правим.
Време е - което е било.
Време е и онова, 
което би могло 
да е било
да е
да бъде… 

Всичко съществува 
заедно,
едновременно, 
там,
където се срещат
шестте измерения 
на Вселената.

Не искам да питам -
искам да знам.

Някъде там, 
запокитени;
някъде там 
затулени -
в онези забравени
плевясали, 
клеясали
95% от паметта, 
които са заключени…
там ли са прибрани
отскубнатите 
прокудени
изгубени
измерения на света?

Казват, 
че били седемнайсет,
в сфера с диаметър
метър на минус 
трийсет и девета…
… засега не търся 
другите единайсет…

Може би себе си 
пак ще потърся.

Ще се повторя ли?
Ще се намеря ли?
Ще мога ли
пак отначало 
да търся?
Ще се изтръгна ли
от точката
в която стоя?
Ще тръгна ли
пак?

Как искам да докосна
безбройните си образи,
разпръснати в онези 
измерения, които 
искам да сплотя.
Все някога
все някъде
все някоя
от нас
ще го 
на-
пра-
ви.

 

Не Другата.
Това е Моята представа за света :)
Моята реалност. :)

Казала си всичко
кристално чисто и
като гмуркане
в смисъла
в търсенето е.

Много, много ми хареса..

че намирам някой, който усеща света като мен!
Благодаря ти!

ммм.. хубаво ... интересно ;)
благодаря за удоволствието, да прочета нещо такова :)

за това, че харесваш и споделяш написаното от мен!

стихотворението ти...
харесва ми ритъмът, който създаваш -
"танцувят ли танцуват ли вълни";
харесват ми образите ти -
"тишина от коралени сълзи"
и онова последно
"дали?"
Дали аз вдъхнових тези стихове?

открих планински простор, една магарешка закачка и храм с купол от небе...
твои снимки ли открих?
хареса ми усещането, което излъчват